СПОДЕЛЕНО СЛЕД СЕСИЯ ПО ХОЛОТРОПНО ДИШАНЕ

ОКОВАНИЯТ БУНТАР

 

Шестото ми дишане дойде неочаквано, като шесто чувство. Отдавна имах нужда от това.

Като че ли бях забравила как се диша, беше ми трудно в началото, а желанието ми да дишам дълбоко и интензивно се изчерпа бързо. Независимо от това процесът започна. Като усещане беше доста по-различно – потапянето не беше толкова дълбоко, но и изобщо не бях в реалността. Намирах се някъде по средата – за първи път усещам средата. И същественото за мен е това, че тази среда не беше само между две неща – реалност и друго съзнание, а между много пластове. В началото не го осъзнавах – сега разбирам изобщо,  че съм усетила средата. Първоначално имах дразнещото усещане, че нещо не е както трябва, че нещо не достига, че нещо не е нито това, нито онова. Но във времето след дишането до сега – вече цял месец, осъзнах, че съм била в средата. Не аз бях средата, просто бях в средата. Мога да го обясня така – за мен да съм нещо в дишането означава да се слея, да се идентифицирам с него. Тук не беше така – бях на някакво място – средата, възприемах се в изменено състояние, но се намирах едновременно на различни места, като че ли събирах разпилените си части от постигнатата до сега цялостност и моделирах отделни други малки цялостности, чрез които имах нужда да се разхождам и да ползвам за опорни точки на изгубването си.

В началото имах чувството, че изживявам първото си дишане – отново пътувах „на обратно” през родовия канал, през обратната си еволюция, достигайки до малка точка, която се разпада в пространството, от което е дошла. После се появяваха много лица едно след друго и всички ми говореха нещо, но не ги чувах, а само виждах мърдането на устните им като в ням филм и на забавен каданс. Не се стараех да разбера какво ми казват, като че ли нямах нужда от езика на думите, тъй като знаех езика на устните. Всяко разтваряне, допиране, раздалечаване, потрепване, изкривяване, присвиване – всяко мъничко движение – беше еквивалент на дума, на друг речник, много по-богат и първобитен, връщащ ме към други епохи.

После се появиха костенурките – бяха много и навсякъде около мен – плуваха във въздуха, пълзяха по земята, и разминавайки се с мен ме поглеждаха странично с едно въпросително око.

Другите картини, които ме съпътстваха бяха непознати досега за мен. Пред мен се появяваха, приближаваха и отминаваха цветни вагини, които като огромни портали ме подканяха да вляза и да премина отвъд своята сексуалност. Самата аз усещах силна сексуална възбуда, но не като тази която се случва в реалността. Това беше друго великолепно усещане за отвореност, за приемане и творчество. От мен струеше светлина и топлина, а тялото ми следваше импулсите, изпращани отвъд и танцуваше с гъвкави движения. В този момент знаех, че мога всичко – да пея, да танцувам, да рисувам, да се смея, да се радвам, да живея.

Видях себе си в гръб, гърбът ми беше гол, а от всеки прешлен извираше искряща светлина през малки дупчици – сякаш гръбнакът ми беше фосфоресцираща арка. Не знаех какво съм, но усещах безмерната си сила и добрина.

Както винаги не исках да свършва. Подишах още, за да се отдалеча от разума.

Индианецът беше гол, с всичките си шарени пера на главата, стоеше в гръб, в дясната си ръка държеше томахавка и обладаваше бяла жена. Беше толкова красиво… и знаех че съм и него, и нея. И преживявах всичко тяхно едновременно през моето сърце.

Сега съм тук и продължавам да вибрирам, и да не искам да разбирам защо в реалността и в разума я няма тази красота…

 

P.S. Опитвам се да разбера тази сесия, а не мога изцяло. Не улавям смисъла й и досега. Може би така трябва да бъде – да не я разбирам, да съм объркана. Като че ли вътрешният ми целител разговаря с разума и критика в мен, и се опитва да ги убеди да ме оставят на мира и да отстъпят място на ирационалното, на неразбираемото. Явно изобщо не осъзнавам, че имам нужда от почивка и че изтерзавам твореца в мен. Като окован бунтар – хем си носи оковите, хем се бунтува, вместо да ги свали и да ги превърне в изкуство. В протичащата борба между критика и твореца дебатът се развихря и ме кара да произнасям въпроси:

Защо при мен директно има космически и архетипни преживявания – трансперсонални, а не пренатални или такива по време на раждането ми? Дали защото много силно действа защитната ми система и не ми позволява да изживея персонални изживявания или напротив – много е пропусклива и прескача „житейските” неща и директно ме изпраща в други светове?! Може би съм като някои силно чувствителни хора (Юнг) – залива ме несъзнаван материал (в първите ми сесии –от 1-ва до 4-та), а после се появява някакъв контрол (5-та и 6-та сесии). Мина вече месец, а аз още я преживявам като нещо дразнещо неопределено, като енигма, стояща „на върха на езика” – аха да разбера какво е значението й, и то изчезва като дума, която не можеш да си спомниш, по-скоро като силно усещане, че знаеш какво е, но не можеш да го изразиш. Онемяла съм в чувствата си, пазя ги, отцепвам емоцията – за да не ми даде тя отговор, защото ако допусна да ми го даде, ще се наложи да го получа, а получа ли го, може да не го понеса… явно още не съм готова!

Костенурките много ме впечатлиха и озадачиха. Прииска ми се да потърся символното им значение. Открих какво ли не – търпение, постоянство, мъдрост, дълголетие, сигурност, материален успех, здраве, космически ред, женска сексуалност и плодовитост, връзка между племето и неговите предци.

Как се свързва това с анаклитичните ми потребности – от прегръдка, от приемане, от подкрепа, от любов? Какво е отношението между костенурките, вагините, индианецът и потребността ми от любов, не просто като човешка потребност, а като резултат от „травмата от бездействие”? Питам, защото в шеста сесия я усетих неистово по време на самото дишане, а преживяването на тази травма продължава и в ежедневието ми с много болезнени усещания за изоставеност и самота, ненужност и изчезване, като че ли се опитвам да го интегрирам, а не мога. Явно имам „нужда” още да пострадам, докато напълно отворя вратите на това преживяване. И когато съм готова да ги отворя, ще започна истински да чувствам, ще разбера за какво съм тук и ще престана да живея само чрез другите…

Колкото и да питам, знам че тези въпроси нямат смисъл, защото са процес. Във всеки следващ момент вече ще са зададени по различен начин и ще имат друг отговор.

Това, което ще си взема от тази сесия е една абсолютна истина – моята субективна истина. Каквото и да значат всички тези неща, каквито и отговори да има на въпросите ми, по-важни са преживяванията ми в този момент и на това място. Те са моите пазители – да не прегоря. Те са моите спътници – за да се усещам жива. Те са моите четки – с тях творя живота си. Никой друг не може да рисува с тях. А най-силното преживяване – усещането за отвореност, приемане и творчество ми казва: „Освободи се и върви напред без страх.”

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>

  • Скорошни публикации

  • Скорошни коментари

    • Архиви