КОГАТО СЪМ САМА
Започнах да дишам. Бях сама и виждах в себе си. И всичко беше прозрачно. Лежах и си мислех – какво ли ще се случи? Затворих очи – и се отвориха прашасали чекмеджета.
Загубих те, татко, бях много малка. И веднага те забравих. В мен остана споменът за топлата ти усмивка, и как ми каза, че е по-добре да стъпвам по снега, защото ще ми е по-топло.
Не те познавам, мамо, ти се сви на топка, а аз започнах да те защитавам.
Сама съм, нали?
А вие все пак сте в мен, разбрах го по терзанията на детето ми.
Събуждам се – бих искала да можех да ви прегърна тогава и да ви успокоя.
Когато съм сама – съм с вас, а вас ви няма.
Надежда Иванова – София
