На това холотропно дишане преживях майка ми като раждаща богиня. Тя се спускаше от някакво почти черно небе в необятно космическо пространство и докато се спускаше ме раждаше и ми даваше живота. Цялата беше седефено бяла с искрящо сини и искрящо цикламени вълнообразни нишки по нея и имаше крила, но не като на птица, нито като на ангел, а като воал, който излизаше от гърба и, от главата и и от разперените и настрани ръце и потрепваше с вълнообразни движения около тялото и. Не знам защо, но единия и крак беше леко сгънат, а аз излизах не от влагалището, а от долната част на корема. Беше сияйна, изумителна и много щастлива, че ме ражда. Не си спомням друг път да съм изпитвала такава възвишена любов и благодарност, както в този момент. Докато излизах от нея и я наблюдавах чувствах и знаех, че получавам най-скъпия дар и, че нищо не може да се сравни по стойност с него. Едно свещено пространство, в което свещената ми майка раждаше мен свещеното дете.
След дишането в мен настъпи промяна, която аз дори не осъзнах в началото. Отдавна мразех майка ми и не позволявах на дъщеря ми да общува с нея, но ако това все пак се случеше, след това надълго и нашироко я разпитвах за какво са говорили, за да се намеся своевременно и да предотвратя влиянието и. Един ден, около две седмици след дишането детето отново дойде да ме информира, че е ходило в баба си. Вече се чудех защо ме занимава с това и дежурно отвърнах – “Добре, чудесно, как е тя?”
– Мамо, не чу ли, бях в баба – репликира ме малката.
– Е, и какво? – отвърнах на свой ред.
– Мамо, вече три пъти ходя в баба и всеки път ти казвам и чакам да ме попиташ за какво сме говорили, но ти не ме питаш и аз се чудя какво става – беше отговора.
Да му се не види, наистина не я питах, а и не ме интересуваше и като се вглъбих в себе си усетих, че не откривам никакво напрежение, никаква тревожност, никакво недоверие. Напротив, чувствах, че е напълно в реда на нещата детето да ходи в баба си и, че за каквото и да са говорили и каквото и да са правили тя е в сигурна и безопасна среда, докато е с нея.
Изведнъж усетих колко съм свободна и колко съм щастлива. Спомних си думите, че не всички нещастни хора мразят майките си, но всички хора, които мразят майките си са нещастни.
Месец и малко след дишането ми се случи още едно забележително нещо, което ми доказа дълбокия смисъл на фразата, че за да знаеш къде е границата трябва поне веднъж да си я преминал…Аз изглежда се влюбих по един много, много непознат начин. Била съм с мъже и то доста. Те ми харесваха. Ценях ги, заради техните качества и се чувствах добре в тяхната компания. След добре прекарана вечер си тръгвах с усещането за пълноценно използвано време и с най-голямо удоволствие се заемах с моите си неща. Когато не бях с мъжа, с който съм в момента той не ми липсваше и аз не бързах да се срещна отново с него. Удивявах се, когато ми се обаждаха още на сутринта, за да ме питат как съм, след като снощи сме се разделили. Казваха ми, че им липсвам, но аз мислех, че говорят така от куртоазия. Понякога си задавах въпроса, защо след като всичко е толкова чудесно чувствам такава празнота и незаинтересованост, но нямах база за сравнение и продължавах така. Бях непостоянна, всичко ми омръзваше много бързо и приключвах връзките си безцеремонно и с голямо облекчение.
И сега, когато се влюбих и чувствам, че този мъж ми липсва, липсва, липсва и искам да съм постоянно с него и да го чувам и да го виждам и да го прегръщам,….чак сега аз разбрах, че в продължение на толкова години съм мразила мъжете. Защото те ме отделяха постоянно от майка ми. Бях малка, а тя не беше с мен, а с мъжете. Те стояха по цели вечери в нашето жилище, което аз никога не почувствах като свой дом. Говореха високо и се смееха гръмогласно, когато аз трябваше да спя. Тряскаха вратите, гледаха ме похотливо и ми налитаха. И не знам, защо, защо, защо бяха толкова важни за майка ми.
А сега всичко е различно. Аз чувствам този мъж в тялото си. Преди чувствах с главата си. Преди можех да водя дълги и увлекателни разговори и да впечатлявам с обща култура и остроумия. Сега мълча като риба, защото с него ума ми спира да работи, а само потоци от чувства преминават в тялото. Преди майсторството в секса беше от значение. Сега знам, че какъвто и да е секса той ще е най-вълнуващия и най-добрия. И дори от това да не излезе връзка аз ще съм щастлива, защото почувствах тази органична връзка с мъжа вътре в себе си.
Няма друга техника, която би могла да ми даде това. Затова какво мога повече да направя, освен дълбоко да се поклоня пред водещите.
П.С. И разбира се, мъжът беше много, много истински.
П.С. И разбира се, мамо, обичам те!
Росица Тончева – София
