Споделено от една сесия по ХОЛОТРОПНО ДИШАНЕ

Една „ОБИКНОВЕНА” дихателна сесия.

Колко е обикновено! Не обичайно, а обикнато!!!
Пристъпвам за пореден път към постелката. Всъщност това вече не е постелка, а моята земя. Започвам да дишам, преживяла отдаденост и любов. Не изпитвам нужда от изстрелване, безкрайност, разцепване, разпадане и сливане с несъдържателното. Затова не се карам да дишам, а оставям да диша вместо мен, това което вселената е имплантирала в мен от предните излитания – чувството да съм част от нея, чувството да съм и да не съм.
Просто си дишам. Просто нищо не се случва. Просто безвремие и безметежност. Това продължава дълго и започва да ме напряга. В мен се надига търсене, от много дълбоко, вълна се повдига нагоре, стимулирана от убийствена емпирична музика! Върху кожата ми избива усещането, че в мен не може да съществува обикновено спокойствие. Картините започват да се рисуват сами – виждам се като недовършен омотан с вериги макет на човек, краката му са вкопани в земята, ръцете му са отделени и се изживяват като никнещи цветя, очите му ги няма, защото са навсякъде, а енергийното му тяло се носи, разперило крила. В мен се поражда силен стремеж за борба, прерастващ в напрежение и гняв срещу самата мен. Започвам страшна битка със себе си, искам да надделея, искам де се преодолея, искам да се притуша, искам да убия нещото, което ме блокира, това което ме пресира, това което не ми дава мира, това което не ми позволява да дишам, и това което не мога да определя. Толкова ми е трудно – усещам че не мога да се преборя с това в мен, освен ако не изправя срещу себе си друга по-голяма сила. Имам нужда от стена, от твърда мощ, която да ме обгърне от всички страни и да натиска срещу мен, а аз да натискам в противоположна посока, трябва ми болка за спасение, натиск за облекчение, нещо по-силно от мен, нещо което да направи пробойна за пускане на енергията! Напрягам цялото си същество, за да срещна сблъсъка, искам да натискам, ще се пръсна, трябва ми броня, от която да се измъкна.
О, колко е болезнено и прекрасно едновременно – точно в този единствен, уникален мой момент – когато получавам желаната своя по-голяма сила! Усещам страшен натиск върху раменете и корема си, и колкото по-силен става, толкова се удвоява силата ми, болката ми, свободата ми. Тази начално свободна свобода, която аз съм закрепостила. Тя ще излезе всеки момент, а аз не мога да я издишам. Спирам да дишам, не искам да дишам, искам да задържа момента, може би един от последните мигове, в които свободата ми е подвластна. А след това – порой от мен в пространството. Изливам се през себе си, през изстрадани отвори. Силата е в мен и аз я имам – да мога да отида до безкрая, тръгвайки от нещо малко и разединено, пристигайки разпръсната и цяла едновременно, и да се върна пак обратно.
Прегърната съм, стоплена съм, пълна съм. Друга пълноценност, преминала през своите отвори, плаче над мен. В този момент, без да дишам, се припознавам в тропическа трева, утолила жаждата си.

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>

  • Скорошни публикации

  • Скорошни коментари

    • Архиви