ОБИДЕНА СЪМ!

Защото на съм важна и не чувствам грижа. Затова се грижа за другите и им придавам важност. Така нося отговорност за тяхното състояние, чувства, поведение. Защото те са важни за мен и така им показвам какво трябва да правят, ако и аз съм важна за тях. Но аз не ставам важна по този начин. Но пък се чувствам важна, защото съм нужна и полезна. Така обаче обезсилвам близките си.Те се чувстват с мен малки и незначителни. Защото аз ставам голяма с голямата отговорност, която нося. Така аз компенсирам чувството си за незначимост. И ако някой не влиза в капана му се обиждам. Капана да ми позволи да се грижа за него, за да се чувствам важна.
И това е, защото на някакво подсъзнателно ниво чувствам, че не съм приета само и единствено поради факта, че съм се родила. Трябва да правя нещо, за да оправдая появяването си тук. Затова сигурно вечно смятам, че нещо не ми е наред и трябва да бъде подобрено. Тук има и чувство за вина – не струвам. Но ако съм по-добра, по-умна, по-красива, по-успешна ще ме приемат. И това аз го правя като се грижа и поемам отговорност. Това е моят начин да компенсирам и да се справям с обидата. Така чувствам и превъзходство над другите. Нещо от сорта на: “Като не ме искате, аз пък ще ви покажа какво губите”. Чрез обидата си аз ги превъзхождам. Тук има и отмъщение и гняв: “Сега ще ви покажа коя съм и какво мога”.
И в следствие на всичко това не уважавам периметъра на другите. Защото не познавам собствения си. Защото смятам, че съм по-голяма от моите родители. А това не е възможно, защото те са преди мен.
Само един проблем, а чрез него изпитвам всички човешки емоции и чувства. Като гледам май веки е седнал на мина и не смее да мръдне, за да не се взриви. Някои за да не взривят другите. Така наречените добри хора. Като мене. Аз обаче мръднах и видях, че се взривяват само илюзиите.
И как се нарича тая болест? Липса на любов! Любовна недостатъчност! Сърдечна недостатъчност! Затова тялото казва истината.
А сега съм и гневна и ядосана! Защото не знам какво да правя с всичкия тоя боклук. Но ми казаха да не се осъждам за това, че се осъждам. Затова аз ще си се осъждам без да се осъждам за това.

И всичко това са игрите, които моят ум играе, за да ме защити от болката.

Росица Тончева – София

 

 

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>

  • Скорошни публикации

  • Скорошни коментари

    • Архиви